Не защото мислят различно. Защото ги е страх да покажат, че нещо им е важно. И какво може да направи учителят – не с един ученик, а с целия клас.
Учениците рядко се страхуват да имат различно мнение. Страхуват се да покажат, че нещо им е важно. В клас, в който ученето е „скучно“, да вдигнеш ръка не означава „знам отговора“. Означава „искам“. А да искаш пред връстниците си на четиринайсет е риск. Затова този проблем не се решава ученик по ученик. Решава се, когато се промени какво групата смята за нормално.
От моята практика: Водех кариерна сесия в летен лагер – смесена група ученици от различни училища. Виждах кои са запалени. Личи си: въпросът ги хваща, очите се отварят, тялото тръгва напред. И после – гърбът се прегърбва, лактите лягат на масата, погледът тръгва към съседните маси, за да провери какво правят там. Не отговаряха. Не защото не искаха. Защото не искаха да изглеждат като онези, които се стараят. Амбициозните. Напористите. Онези, на които им пука за „скучното“ нещо.
През останалата част от лагера минахме през „Гласовете“ и другите активности от първата мисия на „Моят кариерен път“. Говорихме и за това, че може да е дори готино да не зависиш от мнението на другите. Към края участваха почти всички. Не всички – петима-шестима останаха настрана: отегчени, апатични или решени да покажат, че това не ги засяга. Но масата се обърна. И се обърна не защото някой стана герой, а защото групата като цяло пробва една друга идея: мога да бъда себе си, без това да ми струва мястото в групата. А може би някои дори ще дойдат с мен.
Това е наблюдение от практиката ми, не изследване. Но то обръща въпроса. Не „как да накараме плахия ученик да говори“, а „какво в този клас прави говоренето скъпо“.
Защо принадлежността тежи толкова през юношеството?
Има една фундаментална човешка потребност, която в училище рядко получава мястото, което заслужава: потребността да принадлежим. Да бъдем приети, харесвани, да имаме своите хора.
Тя не се появява през юношеството. Съпътства ни цял живот. Но именно между тринайсет и седемнайсет отношенията с връстниците придобиват особена тежест. Младите хора изграждат идентичността си, търсят самостоятелност и все повече се ориентират по социалния свят извън семейството. Приятелите и групата стават основният източник на информация за това кой съм, какъв искам да бъда и кое поведение минава.
Това има много положителни страни. Връстниците ни мотивират да учим, да опитваме нови неща, да откриваме интереси. Но има и друга страна.
През 2021 г. Brett Laursen и René Veenstra публикуват обзор в Journal of Research on Adolescence за функциите на влиянието между връстници. Според предложения от тях модел хората в приятелските групи постепенно започват да си приличат повече, защото сходството улеснява отношенията и намалява риска от социално изключване.
С други думи: понякога се променяме, за да принадлежим.
Това не е непременно загуба на индивидуалност. Всяка общност има общи интереси, ценности и норми. Проблемът идва, когато различието започне да се наказва и младият човек усети, че трябва да избира между собственото си мнение и мястото си в групата.
Ако принадлежността зависи от това да приличаш на останалите, колко свободен си всъщност да бъдеш себе си?
Източник: Laursen & Veenstra, 2021, Toward understanding the functions of peer influence.
Кога влиянието на групата се превръща в натиск?
Рядко има човек, който казва директно: „Ако не направиш това, не си от нашите.“ Правилата са неписани.
В един клас не е готино да учиш. В друг – да се интересуваш от изкуство. В трети – да откажеш да се включиш в шегите по адрес на съученик. И ученикът се съобразява. Участва в нещо, което не одобрява. Мълчи, въпреки че има какво да каже. Отказва се от интерес, който го вълнува, защото групата го е обявила за странен.
Конформизъм – съобразяване с мненията, нормите или поведението на групата, понякога въпреки собствените ни предпочитания. Външното поведение на ученика невинаги съвпада с убежденията му. Понякога нарочно.
Важно е да не приравняваме всяко съобразяване на проблем. Да правиш компромиси, да се адаптираш, да зачиташ общите правила – това също е социална зрялост.
Разликата е в свободата на избора.
Мога ли да не се съглася? Мога ли да харесвам нещо различно? Мога ли да кажа „не“, без това автоматично да значи, че ще бъда отхвърлен?
Тези въпроси засягат много повече от дисциплината в клас. Засягат изграждането на личността.
Какво показват данните за българските ученици?
Резултатите от PISA 2022 дават повод да погледнем по-внимателно социалната среда в българските училища. Според данните на ОИСР:
- 28% от българските 15-годишни се чувстват като външни хора или изключени от случващото се в училище. Средната стойност за ОИСР е 17%.
- 24% се чувстват самотни в училище – срещу 16% средно за ОИСР.
- 20% от момичетата и 24% от момчетата съобщават, че са преживявали прояви на тормоз поне няколко пъти месечно.
Има и положителна констатация: 75% от българските ученици заявяват, че чувстват принадлежност към училището си – колкото е средното за ОИСР, и по-добре от 2018 г.
Тези числа не описват една действителност, а две. Много ученици имат приятели и се чувстват добре. Други живеят в сериозна изолация в същата сграда, понякога в същата стая.
Именно затова данните са важни. Не можем да приемем, че щом един клас изглежда сплотен, всеки ученик в него се чувства приет.
Източник: ОИСР, PISA 2022 Results — Country Note: Bulgaria.
А извън училище?
Социалните отношения не приключват със звънеца. Продължават в груповите чатове и социалните мрежи.
През 2024 г. Световната здравна организация публикува резултатите от международното изследване HBSC за 2021–2022 г. Сред 11-, 13- и 15-годишните от Европа, Централна Азия и Канада 15% съобщават, че са били обект на кибертормоз.
Това не доказва, че социалните мрежи са причината младите хора да се страхуват да бъдат различни. Показва, че рискът от отхвърляне и унижение няма работно време.
Какво общо има всичко това с ученето?
Много повече, отколкото изглежда.
Помислете за груповата работа. Един ученик предлага различно решение. Останалите го отхвърлят веднага. Ще предложи ли втора идея? Ще настоява ли да обясни аргументите си? Или след две-три такива ситуации ще реши, че е по-евтино да се съгласява?
А какво става с творчеството, когато различната идея предизвиква смях вместо любопитство?
Анализите на PISA 2022 показват връзка между усещането за безопасност, подкрепата от учителите, принадлежността и благополучието на учениците. Данните са наблюдателни – не можем да твърдим, че една промяна в атмосферата автоматично ще вдигне резултатите. Но е трудно да говорим за активно учене, ако мълчим за средата, в която очакваме учениците да мислят, да питат и да грешат на глас.
Източник: ОИСР, PISA 2022 Results, Volume II: Life at School and Support from Home.
Има и една по-тиха последица.
Учим учениците на критично мислене. Да проверяват източници, да отделят факт от мнение, да аргументират. Но готови ли сме да им помогнем да поставят под въпрос и собствените си убеждения?
„Аз не съм добър по математика.“ „Хората като мен не стават лидери.“ „Няма смисъл да се опитвам.“ „Това не е за момичета.“
Откъде идват тези изречения? От реален опит? От един неуспех? От нещо, което някой е повтарял години наред? От очакванията на приятелите?
Чий глас говори, когато ученикът се съди? И избирал ли е някога наистина да го слуша?
Това е въпросът, около който е построена първата мисия на „Моят кариерен път“. Ще стигнем до нея. Първо – класната стая.
Как се променя един клас – като група, а не ученик по ученик?
Общоприетата рецепта е да окуражаваме плахите. Да им даваме думата, да ги хвалим, да ги подкрепяме.
Полуистина.
Плахият ученик не е проблемът. Проблемът е цената, която класът е сложил на старанието. Докато тази цена стои, окуражаването на отделния ученик го моли да плати повече от другите. Когато цената падне, плахите започват да говорят сами. Това видях в лагера и това виждам в класовете, в които работя.
Цената не пада от една лекция за толерантността или от плакат на стената. Пада от начина, по който реагираме на различието – всеки път.
1. Направете несъгласието нормална част от ученето
Когато ученик каже нещо, различно от останалите, не бързайте да решите кой е прав. Попитайте:
„Как стигна до този извод?“ „Кой мисли иначе?“ „Какви аргументи подкрепят всяка от позициите?“ „Какво би ни накарало да си променим мнението?“
Така показваме, че несъгласието не е конфликт, който трябва да избегнем. То е възможност за мислене.
Има граница, разбира се. Несъгласието с идея е допустимо. Унижението, дискриминацията и нападките срещу личността не са.
2. Не превръщайте всяко участие в публично изпитание
Ако единственият начин да изразиш мнение е да го заявиш пред целия клас, част от учениците ще предпочетат мълчанието. Дайте стъпала:
- Всеки записва отговора си самостоятелно.
- Обсъжда го с партньор.
- Двойката споделя различните аргументи с класа.
Това не премахва социалния натиск. Но сваля цената на първата крачка – а именно първата крачка е най-скъпа.
3. Гледайте реакцията на групата, не само ученика
Най-важният момент е, когато някой каже нещо необичайно, сгреши или предложи непопулярна идея. Какво правят останалите? Смеят ли се? Подхвърлят ли коментар? Прекъсват ли го? Или питат?
Точно там се пишат неписаните правила на класа.
Ако подигравката остане без отговор, тя влиза в правилата. Ако учителят спокойно и всеки път защити правото на всеки да бъде изслушан, посланието е друго. Не е нужна дълга реч. Стига:
„Можем да не сме съгласни с идеята. Но тук не се подиграваме на хората, които я предлагат. Нека чуем аргументите.“
При системен тормоз обаче разговорът в час не стига. Нужни са действия по училищните процедури, защита на засегнатите ученици и включване на специалисти.
Активност за час на класа: „Гласовете“
Това е първата активност от Мисия 1 на „Моят кариерен път“. Давам я тук с механиката ѝ – пълният текст на историята и картите са в Пътеводителя на мисията, но можете да я проведете и със своя кратка история.
Продължителност: 45 минути (един учебен час). При по-малко време – свийте обсъждането на стъпка 3. Групи: по 4–5 ученици. Цел: учениците да разпознаят кои от убежденията „за себе си“ всъщност са чужди гласове.
Стъпка 1. Историята. Групата чете кратка история за трима приятели, които правят различен избор за бъдещето си – и за това какво се случва после с всеки. В Пътеводителя това са Мария, Сам и Явор. Ако пишете своя история, важното е тримата да са избрали по различни причини: един заради очакванията на родителите, един заради това какво „се вижда“ в социалните мрежи, един от несигурност.
Стъпка 2. Гласовете. За всеки герой групата отговаря:
- Кои външни гласове са повлияли на избора му? (родители, приятели, социални мрежи, училище, страх)
- Това убеждение помогнало ли му е, или го е ограничило?
- Какво бихте го посъветвали?
Стъпка 3. Обсъждане. Групите споделят към кой герой са били най-строги и към кой най-снизходителни. Почти винаги се оказва, че снизхождението отива при героя, който най-много прилича на тях самите. Това е моментът, в който разговорът тихо се обръща от „героя“ към „мен“.
Стъпка 4. Лична рефлексия. Всеки довършва сам, без да споделя:
„Когато се съдя, най-често чувам гласа на…“
Защо работи с измислени герои, а не с лични истории: анализът на чужд персонаж създава емоционална дистанция. Учениците са по-честни за героя, отколкото биха били за себе си – и после пренасят честността. Не изисквайте лични истории за тормоз, отхвърляне или семейни конфликти. Хипотетичното е достатъчно.
Какво търсим като резултат?
Не очакваме след 45 минути всеки да започне смело да отстоява позицията си.
Първата цел е по-скромна и по-важна: ученикът да може да посочи източника на едно конкретно убеждение. Това е умение. Упражнява се.
Какво е „В огледалния свят“?
Първата мисия на „Моят кариерен път“ се казва „В огледалния свят“ и отговаря на въпроса „Кой съм аз?“.
Логиката ѝ е проста. Ученикът влиза с убеждения за способностите, ограниченията и стойността си, без да знае откъде идват. Самовъзприятието му е предимно отражение на външни гласове – семейство, връстници, социални мрежи, културни сценарии. Излиза, като може да посочи източника на конкретно убеждение и да различи това, за което има доказателства, от наложения отвън разказ.
Мисията не е психологически тест и не обещава да премахне груповия натиск. Тя прави нещо по-малко и по-трайно: учи ученика да държи представата за себе си като нещо, което подлежи на преглед, а не като фиксиран обект.
Четирите активности:
- „Гласовете“ – откриваш кои от убежденията ти всъщност са чужди.
- „Аз съм“ – разказваш момент, в който си преодолял трудност, и формулираш едно свое вярване-ядро: „Успявам, когато се доверявам на своята ___.“
- „По мои правила“ – пишеш своята дефиниция за успех.
- „Огледалото“ – виждаш какво всъщност ти казват социалните мрежи за теб.
За учителя мисията идва с готови инструкции и Пътеводител. Не е нужно да е психолог или кариерен консултант. Ролята му е да създаде средата, да задава въпросите и да не казва на учениците кои трябва да бъдат.
[Разгледайте Мисия 1 „В огледалния свят“ от програмата „Моят кариерен път“ →] [Линк към страницата на мисията или програмата]
Можем ли да бъдем различни и все пак да принадлежим?
Това е може би най-важният въпрос, който можем да поставим пред младите хора. И най-важното в него е, че отговорът не е „излез от стадото“.
За тийнейджър да стои сам срещу всички е не просто трудно. Ужасно е. Да искаме това от него е да искаме героизъм като условие за участие в час.
Не това видях в лагера. Видях група, която реши заедно, че старанието не е срамно. И тогава същите ученици, чиито гърбове се бяха прегърбили в първия ден, вдигаха ръка. Не защото бяха станали смели. Защото вече не им трябваше смелост.
Целта не е да научим учениците да пренебрегват мнението на всички останали. Нито да ги убедим, че трябва да бъдат различни на всяка цена. Целта е да могат да изслушват, да преценяват, да проверяват и постепенно да решават кое приемат за свое.
И тук идва нашата отговорност.
Можем да насърчаваме самостоятелното мислене, но ако в класа ни различното мнение предизвиква присмех, насърчението няма да стигне. Можем да говорим за увереност, но ако даваме думата само на най-смелите, някои ученици ще останат невидими. Можем да преподаваме критично мислене, но то трябва да има място и когато учениците поставят под въпрос убеждения, очаквания и социални норми – включително тези, които са чули от нас.
Затова следващият въпрос към учениците ни не е само „Какво мислиш?“.
А и: „Чуваш ли собствения си глас сред всички останали?“
И още един, този път към нас:
„Създаваме ли клас, в който не му трябва смелост, за да го каже?“
